Да оставим спомените да си почиват

Неочаквана нова прегръдка има на всеки ъгъл. Готови ли сме да я приемем?

Трудно ми е вече да се доверя на синоптиците. Споделяха цяла вечер, че днес ще е по-хладно, но дори дъжд още не е прокапал. Съзнанието ми е сигурно, че вина за промените те нямат, но тази сутрин топлото натежа и главата ми вместо уверено напред, беше заела положение – поглед в земята. По път за работа минавах метрите и се надявах скоро да попадна на сянка за да подишам по-различен от парещия въздух. Малките капки завладяваха гърба ми, а малките приятни местенца караха часовникът ми да се забави. И в този момент пред очите ми се появи онази снимка. Скъсана на две. Черно бяла. Произведена вероятно през средата на миналия век. А около нея в обсег от няколко метра се вееха стари книжа. Самотният фотос беше изоставен. Като онези спомени, които пречат на порастването, но никога не се справяме с тях. Спрях се под силното слънце, което не трябваше днес да владее, и се замислих колко години е била пазена тази снимка. На каква цена е съхранена в това добро качество и колко усмивки е предизвиквала? Възможно е героите от нея да не са живи днес, защото друго обяснение за местоположението й не мога да намеря. Едва ли произведение на изкуството се захвърля така лесно от собственикът му, защото днес лесно запечатваме спомен дори с телефона си, но преди само 20 години светлината, техниката и професионалзмът бяха в основата на хубава снимка. Иначе дни след „щракването“ се появяваше друго, но не и снимка.

Продължих без да докосна спомена. Останах с надеждата, че просто някой е изпуснал документите, които бяха пазили снимката и ще се върне да си ги прибере. Дано е така, защото какъв е смисълът да се пазят тези спомени? Живеем всеки ден и изграждаме минало, а след това му се радваме. Цял живот пазим вещи, които един ден някой изхвърля с лека ръка. Но тогава какъв е смисъла да се трупаме с минало? Нужно ли е да има нещо, което да напомня преживяното? Толкова ли е невъзможно то просто да е съхранено в съзнанието и със смъртта да си отиде и то? Или е задължително да се пазят вещи като злато и един ден някой просто да замърси природата с него.
Наскоро дадох съвет, който сам се съчини, а след изречението се замислих и аз над него. Спомените не трябват да се трупат. Спомените служат да ни припомнят, че сме били добре, за да бъдем по-добре, но е вирусно заразно да се живее с миналото. Всяка крачка към стар урок пречи да се научи нов. Защото животът обича и помага на смелите. Онези, които имат нужда да приемат нови и непознати прегръдки. А прегръдката идва с преживяното. Всяка снимка има заряд не за сълзи, а за силна лампа, която да споделя – хей, бавиш се. Живей днес! Така както го чувстваш. Страховете са за онези с торбата с миналото, което не позволява на новото да дойде.

Миналото е сила, не болка. То помага само когато не живееш с него.

Уча се всеки ден да оставям комплексите и болезнените спомени в шкафчето, което дори не знам къде живее. Само при нужда то се появява и после се прибира на своето си място, чието местоположение не ме вълнува. По тази причина не се страхувам да се отказвам от навиците, които дори понякога наричам приятелства. Защото всяко нещо си има времето и мястото. А всяко порастване води до промени. Никой днес не носи детските си дрехи, нали? Защото не му стават. Така е и в отношенията. Така е и в спомените. Всеки спомен е за времето си и той трябва да живее там. Днес е по-различно. Всичко е различно. От храната до средата на общуване. И ще става по-различно.

Нека мислите да си пият бирата, а аз хващам празната торба и започвам да я пълня със спомени, които да ме отведат на ново място, а там да пълня нова торба. Нямам какво да губя, освен времето прекарано в живот от минало...