Кой каза, че сме бедни? Сърцата са на изчезване, не онова, с което се купуват!

От както съществувам слушам за пестене. За това колко са важни парите, как все ги няма, как е нужно да събирам за черни дни. Щом събирам, ще дойдат разбира се. То е като да отделям за почивка и да не си я подаря. Нормално е.

Гледах издание от предаването на Венета Райкова (друга тема защо?!), което не различавам от „Искрено и Лично“ и „Споделено...“. Никой не открива топлата вода, само водещата се сменя... Там една леля без зъби обясни за едни 10 хиляди лева, които заела на съседка, а не са и върнати. Друга баба обясни за едни 21 хиляди, същата история. Като се сетя и за телефоните измами с бедните пенсионери, които кътат хиляди под дюшека, за да гладуват през останалото време. И защо? Ами да има, казват...

Тази психология отдавна ми е чужда. Нищо не може да ме убеди, че българинът е беден и умира от глад или не може да си плати сметките. Просто иска да е много богат! Във всяка една държава има просяци. Голяма част, от които реално са на работа на улицата. Има и клошари в чужбина, истински. Но няма толкова оплакващи се хора. Не искам да променям никого, но не искам и да слушам за трудни дни. Такива съм имал. Цяла седмица на едно малко бурканче течен шоколад менте – това е да нямаш. Преживял съм го без да се оплача на никого!

Желанието за самосъжаление като че ли е неизчерпаемо и природно вродено. Днес се изсипва половин София на концерт на Роби, чиято калкулация не е само билетчето. Ами пътя, спането, пиенето, мезенето. И това извън ваканцията, която е задължителна. И нямаме пари. Чувал съм го от хора, които днес отпрашиха.

Като се замисля, тази способност с оплакването сме си я гепили от циганите. Те са царе на оправданието, жалостивият поглед и болните думи. А след това на силната музика и „наздравето“/ „Когат сме най-зле, така да сме“ - толкова любим израз, който определено казва, че всичко ни е наред. А истината е, че не парите изчезнаха, а сърцата. Онази способност, да обичаме, да вярваме, да искаме от живота щастие, а не богатство. Малко са онези, които познавам и не искат скъп телефон, кола, дреха. Вкусът на живот се опеделя от портфейла, а не от сърцето. И никой не може да ме убеди, че така е по-лесно. Защото и с пет лева може да си щастлив, ако се усмихваш с любов, а не се съгласяваш с „к'во са смее тоя, сигурно има пара за всичко, а аз, нямам за една ракия; егати държавата...“

Истината е...

Големият винаги ще краде и никога няма да даде на друг. Но не държавата е виновна, а очите, които винаги са в другата паница. Кинти винаги ще има, но когато има мир в сърцето, а малцина искат да постигнат нещо с труд. Черното е по-лесно за много, но за мен бялото е по-красиво.

Хайде, лек път на всички меломани и дано някои от вас почистят след себе си, защото мръсотията се прави с парите... за черни дни!