Мисия възможна или невъзможна – предизвикателството да обичаш

11.08.2015

От както се помня имам една цел – да бъда обичан. Преследвах тази мечта и плащах висока цена всеки път, когато осъзнавах истината, че си създавам свят, който не е реален. Но едва ли някой не знае, че човек се учи с грешките, а те го правят силен, голям и по-разумен, ако разбира се разчете уроците между сълзите, болката и усмивките.

Гледах едно видео, в което кучета и котки общуват. Едни се бият, други душат, трети се гушат и целуват. Колко общо с човешките взаимоотношения. Всеки иска своето, дава това, което иска да получи и не обича да поглежда през очите на другия.

Подкрепям твърдението, че първо трябва да обичаш себе си, защото само така може да обичаш друг, но егоизмът не съществува в тази теория. В любовта няма теглилка, дори в себе си. За пример ми служи онова правило в самолета – в случай, че маските паднат и трябва да помогнете на някого – първо сложете своята и след това на човека в нужда. Има логика и в живота да е така. Как ще обичаме някого, ако не обичаме себе си. Ако не сме в мир със себе си. Ако живеем според правилата, които друг е измислил, но никога не чувстваме като свои. Да, хубаво е да има правила, за да няма лудница, но те трябва да се спазват с лекота и мярка. (Тук правилото за сладкото не важи. Там никога няма да е лесно. Задължителното и строго въздържание не може да бъде отменено. Иначе то никога няма да е удоволствие.)

Възможно е да обичаш, защото те има днес, а това е достатъчна причина да вървиш в посоката, за която мечтаеш. Няма значение каква е тя. След като я има като мечта, значи е възможна реалност. Дори когато няма асфалт. Няма дори пътека, която да те води. Възможно е, защото невъзможното е само едно. И то се нарича смърт! Всичко останало се нарича смелост. Все пак винаги има първи, който е отъпкал пътечката. Защо да не оставиш такава следа и ти? - питам се аз...

Размишлявах над едно приятелство, което се крепи на работата, но аз отдавна съм приел професията за мой живот. Да, прекарваме повечето си време в службата и бягаме от тези часове, за да имаме лични, но когато преди много години приех, че всички часове са лични осъзнах, че животът ми е едно. Та това приятелство винаги се е крепяло на директно общуване, което често не е било в добрият тон, но пък е било директно. Открих грешки, открих и пробив. Осъзнах, че за пореден път бурята ме е връхлетяла за да открия онова, което сам засипах с кал. Да предизвикам не само себе си, но и хората около мен. И то само с действията си. Защото когато са осъзнати за мен, а неразбрани за други винаги се случва нещо ново, което поне е урок за мен. Урок ли е за приятелството – значи то е било истинско, а не се е размило през годините. Защото вечни неща няма, но има спомени, които все един ден ще ме ритнат по дупето да тръгна напред.

Възможна е любовта! Знам го. Живея го. Събуждам се с нея всяка сутрин. 
Промените са ваксината, която калява, а щастието по пътя си струва да бъде откривано. Всеки ден, всяка минута. Във всяка усмивка. Понякога е нужна помощ, но тя винаги си почива зад ъгъла, нужно само да бъде поискана и то с благодарност.

Благодаря на всичко и всички, че днес съм свободен да пиша, да избирам, да обичам!

И на теб съм благодарен, мое минало, което помня, но не нося пред мен, защото си красиво, но достатъчно леко за да те пазя в малка кутийка и припомням с усмивка.

Началото се помни, но бъдещото ме учи...