Уважението остана в историята със спомени

Българите обичаме да си го мерим, без да знаем защо?

Кои сте вие, че да се чудим кои сме ние?

18/19.09.2015

Спомням си онези години, когато като изрека името на медията, в която работя беше грешен ход и не получавах достъп нито до събитие, нито до личности. Само онези, жадните, бездарните и елементарните ми обръщаха внимание. Малко време ми беше нужно да науча кой път е правилен и кой грешен. Имах късмет и се запознах с правилните хора, които един ден просто имаха добро настроение и получих шанс, който днес много хора не разбират, но аз съм благодарен. Точно този шанс ме научи да уважавам себе си, хората и всички, които ми помагат да си изкарвам хляба. Това правило в наши дни е най-глупавото, но аз няма да се откажа от него, защото без уважението не си струва да се започва.

Спомням си... Да, спомените останаха само от времената на уважение. Към професионализма, към човека, към жеста. Днес диктува единствено егоизъм, унижение, жълто, скандално и измислено. Днес няма значение кой си и какво можеш, а дали ще служиш в отношенията без значение от личен или професионален характер са те. Парих се и от двете. И днес продължавам да получавам „миризливи подаръци“ от бившите, но Рейки, които все повече участват активно в живота ми учат на прошка. Не искам да се сърдя на никого, защото прошката освобождава, а мислите задържат.
Днес продължавам да уважавам всичко и всички. Без значение какво и как се е случило. Едва ли ще промени нещо, но знам, че един ден няма да се срамувам от себе си, защото не се срамувам и сега.

Често срещан и дори модерен израз е „Онзи гледа. Всичко се връща...“ Силни думи, чието значение не съм убеден дали е разбрано, осъзнато, защото аз го разбирам като клетва. Ако това е вярно, защо един обикновен човек го изрича като закана. Аз вярвам в закона за даването и получаването и от както го спазвам виждам живота си в по-добра светлина. (Не отричам, че съм получил и от лошото, което някога съм раздавал и за това не просто вярвам в този закон, той е животът. Цената, която платих преди години си струваше този урок.)
Да, често не харесвам ежедневието си, близкото си бъдеще, но съм доволен от живота си. Има несправедливости, но има и любов, а тя наистина не се купува с пари. Тя идва и си тръгва, но се пази само с обич. Няма значение колко съм загубил през това време, защото материалното се придобива, емоционалното е онова, което изчезва и трудно преживява.
Факт, от коректност боли, но поне не цапа. Не оставя петна. Не мирише, а болката си отминава...

Замислих се тази сутрин, че наистина не ми пука кой съм в очите на хората, защото в моите получавам одобрение. Да живеш за чуждото одобрение е комплекс, но ако не го чуваш те наричат самовлюбен. Въпреки това предпочитам любовта към себе си... Когато ме обвини близък човек, че не виждам повече от носа си, знам, че клюнът ми е пораснал за равновесие и е не е нужно да гледам много напред, а да виждам над и под мен. Там долу е миналото ми, което е причина днес да имам този живот, а там горе е онова, което искам да имам. Мечтите. И когато уважавам себе си и не наранявам умишлено себе си или друг, тогава е възможно да го постигна.

В църквата не вярвам, но вярвам в това, че човек, се познава по делата му... Никога не съм разбирал, как един човек е готин когато се радва на нещастието на друг. Усмихва се когато го унижи в своите си очи. Когато го смачка пак в своите очи с думи, които биха обидили него. (поредния пример за такъв човек го дават сега в риалити шоу!) Как да повярвам, че този човек е добър и хубав според общо приетите правила. Възможно е в своите среди той да е прекрасен, защото ние сме племена и се събираме със себеподобни, но тогава защо всички трябва да приемаме едно значение на думата „добър“. На думата „уважение“. Различно е, а това е хубаво, защото животът е цветен и имаме възможност за промяна.

Убеден съм, че не само в моя живот са минали много хора. Дали са, взели са, оставили са спомени. Но болката трябва да се преживява и да се продължи, защото уроците в този живот са много и отричането не е решение, а спасение. Нехаресването също не е решение, а пак спасение. Хейтването е най-лесния начин да си мислиш, че вървиш напред, но един ден като се обърнеш ще имаш спомени как си мразил, а не как си обичал. Защото не е важно колко човека ще дойдат на гроба ти, а колко човека ще се усмихнат на снимката ти от некролога. Не е нужно смъртта да е причина да се променяме към добро. Не е нужна изобщо причина. Няма смисъл дори да се променяме. Поне да се уважаваме ми се иска. Лесно е да се сипе кал, трудно се събира мед...

Всеки един ден, всеки един спомен от миналото си го пазя с усмивка. Научих, че болката е причината да тръгна и да стигна тук. Днес на тази спирка ми харесва. Утре може да е друга. С други хора, с друга любов. Но тази сега е прекрасна. Да обичам истински и да споделям е причина да се радвам на онова цяло, което не изисква и не пита кой е важен. А се знае, че важно е нашето, а не кой, кой е. Иначе както казва моята лондонска муза: "Докато казваш истината на хората, толкова по-често те ще застават срещу теб, защото никой не обича честността. Но забелязал ли си как после се обединяват срещу теб? Все пак имат причина да се събират и да говорят по твой адрес, макар не хубави неща, но говорят... И се събират..."

На финал, преди големите стъпки осъзнах, че уважението изчезна за да се появи лицемерието, а то си сипе от въздуха всеки ден. Все пак и водата е лицемерна. Лъже ни с чистота, а се продава като топъл хляб. А маските ще се носят и никой не може да ги свали освен сърцето...

Благодаря ти, Пуни!