Очевидното не лъже, когато си излишен

Разделите не са лесна работа. Само чувствителните, емоционалните, онези, които познават обичта имат проблем с приемането, с бързото стабилизиране, с осъзнаването на новото начало. Най-трудни са осъзнатите раздели. Онези, които крещят да се случат, всички знаци на живота и съдбата показват, че времето изтече, но онзи навик, който бъркаме с чувствата пречи да се направи различната нужна крачка. Стъпката, която ще затвори, за да отвори, макар и бавно, новата страница на голямата и интересна книга на живота.
Изживяната обич оставя своите следи, които е възможно никога да не престанат да говорят тихо, красиво, сълзливо. Да, понякога потичат сълзи без разговори, без подготовка и душата се разпокъсва на малки парчета, защото е време тази обич да продължи да живее като две отделни, а не едно цяло, но трябва, нужно е, задължително е да не се стига до агония, която освен, че разболява, не допринася с нищо добро животът, който може да е труден, да е прекрасен. А той е такъв, защото не физиката е определяща за да живее нещо в сърцето, което може в трудните, в самотните, в различните фази да ни кара да се осъзнаваме, да правим нови крачки, защото наистина животът не е само цели, спирките се намират на път, който никога не е равен, не е само едно-, дву- или три лентов. Път си е, със своите изненади, тайни и кръстопъти.
Обичам своята чувствителност, която понякога тежи повече от тон ръждясало желязо, но точно тя ме кара да вървя напред, да искам ново, да преживявам, изживявам и се отказвам повече да правя ненужни паузи. Знаците около мен натискат плей, а аз като инат рак пак се пробвам с бутона с двете успоредни линии. Все едно нещо ще се превърти назад и всичко ще се промени, а сюжетът ще е друг. Не, изтеклото не се връща обратно. Просто като поредната лицева опора - прави се и всичко продължава напред, дори въздухът да недостига.