Градината на ме4тите

Вдъхновението винаги се появява в най-неподходящото време. Често, докато се разхождам в парка, думичките започват да се подреждат в мислите ми, но дори да си ги записвам, после не ги разбирам. Няма я магията, която ги е събрала. Липсва онзи заряд, който създава. Днес пръстите ме сърбят да създават, но така и не откривам никаква идея около или в мен. Последните дни мислите ми са основно в/на Нантъкет. Островът, който ме караше да го напусна, но понеже това се случва за втори път вече знам, че раздялата е болезнена и нещо той ми е взел, защото аз все си го търся, когато не съм там. Като онази любов, която е приключила, но все още двамата стоят заедно, защото нямат конкретна причина да си кажат: “трудно е, но ще продължа напред!” Някак си след 33 човек става по-трудно решителен. Онова безгрижното, което владее 20 годишните се превръща в страхове, които ни спират да вървим напред и да вземаме крайни решения. Започваме да се страхуваме от последствията, а то такива винаги е имало от всяка наша крачка. Но преди не ни пукаше, ако ходехме на работа с главоболие причинено от количеството алкохол погълнато предната вечер. Днес повече мислим преди да духът от бутилката да излезе на свобода.

Неразбираемо е желанието ми за нещо ново. Искам постоянно да откривам нови хоризонти, личности, емоции, а то е невъзможно. Или пък е? Дали човек може да живее вечно на 20? Много лесно е на думи да кажем, че всичко е в нас, в нашите мисли и желания, но истината е, че реалното е някъде по средата. С времето, опит, емоции и ситуации човек се изгражда сам, но заедно със защитните стени, той поставя между тухлите и много страхове. Те служат за спирачки в най-важните моменти. Но точно тук се питам дали тези спирачки са знаци да се замислим какво искаме или просто изпитание дали ще се подхлъзнем?

Отдавна следвам знаците в живота си. Оставил съм се да ме водят, без да контролирам много ситуацията. Виждам, че макар понякога да ми е много трудно, те наистина ми показват живота по-реално, по-свободно. Знаците на съдбата успяват да ме водят към реалност, която не толкова зависи от мен, но всичко пак е подредено и смислено. Да, често не съм себе си в действията си, но накрая се оказва, че нищо не е грешно. Напротив, всяка крачка си има своя смисъл. И накрая, когато една врата се затвори осъзнавам, че всичко е било правилно и макар да съм действал не според личните си правила, а съм спазил знаците на живота, всичко завършва поучително и позитивно. Да, различно, но не е грешно.

Все повече истинската щастлива усмивка липсва от лицата на хората. Фейк поведението отдавна е заменило реалното, без значение дали е с плюс или зардяд минус. Хората изграждат маска, която налагат пред себе си с оправданието, че е “за пред хората”. Но реално ние живеем за себе си и когато позволим на другите да избират как да изглеждаме, тогава същестуването губи своята индивидуалност и смисъл.

Dуми4ките са единственото ми богатство, което притежавам. За тези години не събрах някакви пари, нито имам добра инвестиция, нито пък имам нещо материално освен два куфара и багаж само за един. Само Dуми4ките в главата си, сърцето си, емоциите си притежавам. Моята емоционалност ги събира в някакви редове и понеже вече няма къде да ги публикувам, защото животът е в телефона и снимката в поза “аз никога не позирам така”, ще си ги колекционирам тук, в блога от объркани състояния. Но колкото и в главата ми да не е подредно, толкова повече намирам себе си, защото макар да обичам чистотата, хаоса понякога е повече полезен от всяка педантичност в характера ми.