Димът на тишината

Понякога говорим твърде образно, че губим реалност. Друг път толкова буквално говорим, че то не звучи реално. Истината е в откритото и честно общуване, но не онова, което само обвинява, напада или изтъква, а онова, което стои там в сърцето, което прелита в мислите, докато поредната глътка кафе замества или се комбинира с цигарения дим от естествено или изкуствено тютюнево изделие. Истината е, че днес нито пием истинско кафе, нито цигарите са истински. Електронни отровители заместват димящият убиец, който ми беше близък приятел в продължение на десетилетие. Да, скоро ще отбележа кръгла годишнина от окончателната ни раздяла, но това не е причина да не помня онова, което съм променил с вътрешно желание, а не под натиск или обвинения.

Днес в парка запомних жена, средна възраст, боядисана, чиста, но с лице на тъга. Онази, която не живее в тишина, а избира цигарата на истината. Кутията беше в ръката й, дори не ме погледна като ме подмина, но аз запомних като видеокамера секундата, в която тя си извади цигарата и я запали. Лицето и беше като старо дърво. Набръчкано, събрало много от живота. Очите и бяха жадни за онзи цигарен дим, който явно се беше превърнал в най-добрия и приятел, защото го избра, там в парка, където уж въздухът трябва да е чист.

Какъв ли е животът в тишина. Онзи без музика, без клаксони, без мрънкане на глас, без излишни негативни изявления по радио и телевизия. Тишина, която живее в синхрон с природните шумове. Тишина, която дори мислите не смеят да нарушат, защото умът се плаши от красотата и силата й. Тишината като избор, без да бъде бъде поддържана насила или с чужди правила, които сърцето не споделя. Тишината в живота на динамика, тишината на 19 етаж, която не се притеснява от височини и асансьори, които като животът се движат според създателя си. Понякога те вземат няколко етажа за секунда, а други избират бавното си предвижване с много шум, който не притеснява тишината. Трудно е умът да живее в покой, но когато той е най-добрия приятел на тишината двамата образуват смислена и сериозна връзка, която дори дима на тъжната цигара не нарушава, защото глътката никотин допълва, а не е необходимост.

Животът уморява. Да, той ни уморява, но докато вникваме в умората откриваме позитивите й. А те никога не са малко. Порастваме визуално, емоционално, духовно. Разбираме повече за смисъла от слънцето и луната. Вървим, изграждаме, пътуваме, срещаме, разделяме се, издигаме се, но и падаме. Животът е като реката. Напред с различна скорост, количество, съдържание. Понякога коритото е чисто, друг път е замърсено от нас или някой друг. Но водата не се спира. Тя продължава напред. В тишината си, докато бълбука между камъчетата. И да, тя реката си няма цигара, но си има движение. И да, водата не се уморява, макар да не се спира в движението си, но умора има, винаги има, защото умората е признак на движението напред. И защо ни е нужно да почиваме, ако не натрупваме смислена умора?

Понякога избираме “последната” като решение, което би решило всички проблеми. Последната цигара, последното напиване, последната линийка, последното излизане, последното ново начало, последна прошка. Но то последното може наистина да се превърне в затворена врата, но тази врата дали няма да се превърне в ремарке, което носим със себе си във всеки един момент. Понякога отричането е просто поредния куфар в багажника, а решението се крие в приемането, в освобождаването. Истинското, а не мимолетното, което за пет минути ни кара да полетим, но след краткия полет отново веригите са оковали глезените на свободното ходене.

Тъжно беше лицето на жената от парка. Тъжно и уморено. Дали защото цигарите просто бяха изяли кожата й и унищожили блясъка на лицето, но тъмнината беше на преден план. Като екс пушач съм избрал да бъда толерантен към бившите си братя и сестри по фас. Истината обаче е една - подкрепата не им помага, но и обвинението също не е избор. Просто приемането, че човек се е оставил на някакъв стар навик от миналото и намира хиляди причини да не промени себе си е въпрос на избор. Не цигарите ще ни променят, а новите пътеки, които ще ни изпитват търпението, вътрешното самочувствие и желанието ни за тишина. Промяната не идва от някого, нищо никой не ни дава в този живот, освен природата, тя споделя своите блага, докато ние хората я унищожаваме, но тя пак не се отказва. Защото любовта в сърцето и е пример, който ние човеците пропускаме да отбележим на стената с правила за вътрешен самоконтрол. Ако откриваме плюсът във всеки минус, вървим, без да се отказваме, когато е кално, говорим, без да критикуваме за да върви приказката и само за днес да заменим поне един вреден навик с тишина в мислите - тогава има смисъл да открием смисъла на всичко, което ни връхлита по набедена вина на някой друг… И тогава напразните приказки ще са излишни, защото тя Тишината говори повече от всяка дума в излишък!