В затвора за/ради страх

Често когато гледам някакво шоу, филм или сериал търся себе си. Някъде там. В ситуация, в герой, образ, картина, миг… Търся се, защото смятам, че най-трудната, но забавна задача на човешкото съществуване е да намерим себе си. Не онова, което ни радва днес, а онова, което прави душата спокойна и утре. Защото възбудата винаги има срок на годност. Само един миг и тя изчезва. Емоцията, която трае дълго, не е възможно да е вечна, но с достатъчно голяма продължителност, за да трансформира себе си е онова, което има смисъл в изграждането на един характер. Ясно е, че отдавна живеем във възможно най-фалшивата реалност на човешкото мигуване. Филтри, пози, думи, които не разбираме, образи, които първо прецеждаме през очите на другите - фалш по-красив от всеки филтър на социалната мрежа.
Аз не съм паднал по-далеч от дървото, но това не е причина да не искам да търся себе си. Дори когато открия ситуация, която ме прави спокоен, но не така щастлив както ми се иска, се уча да я запазя, защото аз обичам мирa, а той е част от истинското ми аз, а не от онова, което другите очакват от мен.
Но най-трудна е мисията: борбата със страхът.
Онзи, който управлява съзнанието, дните, действията, емоциите, поведението. От желание да скрием истинските си желания и характер влизаме в образ, който страхът пази от разкритие, но в същото време той изяжда минутите, които биха могли да родят истинска красота, а не make up траеш максимално едно денонощие. И най-добрият гримьор си има своите скрити страхове, които крие зад майсторството на четката. В желанието си да извади красотата пред очите създава илюзия, която прикрива всичко онова, което изяжда душата, която винаги е колкото обичта на едно малко дете - силна, но крехка като стъблото на орхидеята. Само секунда невнимание и уникалният цвят вече започва да диша последните си секунди.
От години се боря със страховете си.
Когато унищожа нещо голямо обикновено разбирам, че всичко е било само в главата ми и последствията са толкова нищожни, че направо съм губил твърде много време в подготовка. Е, понякога болката се умножава, защото разкриването на истината не води до добро развитие, но след време пак осъзнавам, че не е така. Понякога последствията идват със закъснение, но никога не остават скрити от човешкото съществуване. И никога не са такива, каквото ми се е искало, защото във всяка игра има обратен ход.
Животът не е приказка, която има ясно начало и край. Няма врачка на този свят, която да предскаже с точност какво и как предстои, защото решенията винаги се вземат лично, когато душата е достатъчно силна да се бори със себе си. А когато “данък обществено мнение” се плаща с лекота, тогава съдбата търпи развитие всеки ден.
Природата може да ни учи много, ако наблюдаваме внимателно събитията в нейното съществуване. Това че имаме разум, не ни прави по-разумни от нито един вид на планетата. Защото любовта е силно оръжие във всеки вид. А тя любовта съществува навсякъде. Във водопадите, изгрева, залеза, пълнолунието, океана, потокът или красивата морава.
Ако наблюдавам внимателно всичко, което се случва в живота около мен виждам повече предпазливост и по-малко страхове. Защото ние постоянно пазим живота си с лекарства, добра храна, спорт или просто карантина, но в същото време е трудно да се живее реално.
Животът, който не е само пица и бира, но и смисъл на съществуването. Ако не беше така защо съществуваме? Какъв е смисълът, когато не се изживяват дните пълноценно? Лесно се задават въпроси, но не е толкова трудно и да се отговарят. Само един страх има между тях, който обаче е по-добра изградена граница, от всяка стена построена от човешката ръка.
И докато се пазим е хубаво да разбираме уроците на животът.

Казват, че всичко след този вирус ще е различно. Нищо няма да е същото вече… Но дали изборът към духовното, което всъщност осмисля животът ни и ни прави по-различни от животните ще пребори материалното, което е захранено от страховете, които са се превърнали в закони, на изкуствено спокойствие.
Все още ми пука от мнението на другите и няма как да изхвърля тези притеснения, които пък убиха други такива, да говоря свободно за емоциите си. И макар често другите да виждат в думите ми повече тъга, аз наистина влагам повече спокойствие, което ме прави смислен днес, макар и неразбран, но не и в моята глава.
Понякога нямам обяснение на действията си, а такова бива изисквано от мен. Но страхът да замълча ме вкарва в обяснителен режим, който е напълно излишен. Желанието на другите да се скрият зад нападателни действия и думи е възможно да ме направи слаб за момент, но силата се крие в откритите действия и решението да съм себе си не онова, което се очаква. Не онова, което “трябва”! Защото правила има, но всяко такова си има изключение.
Страховете да сме себе си може никога да не бъдат изхвърлени на сметището, което и без това е препълнено с човешка мръсотия. В крайна сметка този боклук няма къде да отиде. Земята е затворено пространство и докато я цапаме със съзнанието - “ти ли ще ми кажеш” продължаваме да живеем в кутийката наречена “страх”, която за едни е дом, но за осъзнатите първо е затвор, от който бягство има, но е бавно, страшно и опасно. Като онзи сериал, в който те никога не успяват да избягат от решетките дори, когато са на свобода. Но това не е причина за отказване, защото “чашката” е релакс, избор, но не е смисъл, който да показва реалните цветове на живота.
Защото преди черното винаги има дъга… А тя е толкова цветна…