Живот в лъжа, но гушнат от реалност

Когато живеем в лъжа, основно крием истинска от себе си, но реалната истината е онова, в което вярваме и приемаме за лична мисия. Често мисля, че една поза заблуждава мислите ми от реалната действителност, но каква по-голяма действителност от самозалъгването, което кара егото да живее спокойно и щастливо. В крайна сметка личното его е онова, за което се грижим всеки ден. Да, фалшът e навсякъде. Той започва от филтъра на снимките, които сами пипаме в различни програми, докато постигнем желаната реалност, която е далеч от обективната, но реално е най-смислената, защото ние вярваме в нея. Лъжем себе си, първо себе си, а след това очакваме в капана да попадна всички, до които е адресирана лъжата - познати и непознати.
Не обичам да живея в лъжа и тайна. Убиват ме всеки ден. Те ме карат да не съм себе си и да се чувствам като в затвор, но в същото време се страхувам най-много от истината. От реакцията на живота, който никога не е готов да научи онова, което е факт. Дали е така или просто аз съм си решил, че го е страх от моята истината. Онази, която не признавам или онази, които предпочитам да бъде на показ.
Всеки ден се опитвам да съм честен със себе си. Да не бъда излишно nice, а просто себе си. Когато не искам да не отговарям, а не да се притеснявам, че не съм върнал отговор. Да казвам онова, което сърцето диктува, без обаче то да наранява умишлено. Защото границата между честност и откровена грубост е много малка.
Но грубите хора лоши ли са, защото са себе си?
Както батерията има плюс и минус, така в живота има различни хора. Преди години исках да се боря с отрицателните, но сега просто ме дразнят, без да им отговарям. Е, правя го понякога, но коя птица не лети срещу вятъра. Винаги има полет на бавна скорост, въпреки големите усилия.
Да отричаш себе си е невероятна болест, чието лечение е болезнено, бавно и понякога скъпо, не само материално.
Не, няма нужда да има пресконференции за истината на душата, но е необходимо да признавам пред себе си, на глас, дори да съм сам в стаята. Кое е истина и какво искам да променя у себе си. И когато гласовете в главата ми, които ми се подиграват, обвиняват, критикуват, станат твърде много има само един начин да ги укротя - като приема фактите и се откажа да ги крия зад някаква опаковъчна лъжа. Защото няма по-страшно от нереалната реалност. Но тук идва моментът - как да живея в мой личен свят и да бъда щастлив и в същото време да се осланям на вярвания, които не са буквалната действителност.
Преди години спрях да вярвам в бъдещето на професията си, която упражнявах преди. Дълго време след това се обвинявах, че съм бъркал. Още го правя макар да виждам суровата действителност, която все още не е разгърнала опустошителните си последици. Бъдеще няма, но все още се критикувам, че бързо се отказах да вярвам, че онзи фалшив свят всъщност е голяма реалност. Да, спрях да вярвам в него и наистина днес той се оказа празна реалност. Откровени проститутки станаха важни личности, хора с въпроси без подготвен багаж в думите си пълнят телевизионни минути, а дори не остават следа след себе си, нито пък имат пълнеж, който да задържи вниманието броени секунди.
Да, не е лошо да се живее с цветни очила. Ако човек вярва, че може да е супер звезда, той може да бъде. Но ако се намали малко самоанализата може просто да се фокусира само върху това: с какви мащаби “супер звезда”? Защото дори един чифт очи са достатъчни за да се изпълни сърцето с обич и блясък, който да дари любов равна на един стадион пълен с хора.
Да се крием е лесно и нужно, но трудно, защото това убива личното щастие. Като в епизода на сериала, който спрях да гледам за да подредя тези #Dуми4ки. Той обичаше жена си, но докато танцуваше с нея виждаше транс-сексуалната, който целуна ден преди това. За първи път беше с дама от този вид, но самобвинението му пречеше да празнува годишнината си, а убийството на семейното щастие вече беше факт. Защото няма значение правилно ли беше постъпил или не, а лъжата, която беше заразила мислите му вече се превръщаше в рак на мисълта. А той убива бързо, защото те изяжда всяка секунда будно състояние.
Да, лечение има, но е бавно и болезнено. Ден по ден, свободата на мисълта си струва, а медикаментите за целта са лични избори, които никога нямат точна формула и количество.
Да, животът е скапано хубав, защото най-смислен е пътят към откриването на истинското Аз, което се е облякло в различни костюми и всеки ден се гримира с нова лъжа, която уж служи за по-красив образ в огледалото, но в същото време унищожава иначе красивата кожа на спокойното (но в миналото) лице.