Уморен от мръсотия
03.04.2012
Да критикуваш е лесно, да знаеш е трудно
Този път ще бъда искрен. Ще пиша с имена и факти, защото последно време говоря само с чувства. Започнах да създавам първата си книга, която няма да е посветена на известните. По тази причина пиша единствено и само за нея, за това в блога си ще публикувам онова, което няма място в онези страници. По тази причина чувствата и емоциите ще бъдат скрити за известен период от време. Книгата я пиша за мен, не е задължително да бъде издавана. Имам нужда да я напиша и едва ли ще бъде издадена с моето име. Не ми трябва куха слава, каквато събират повечето ми колеги в гилдията.
Толкова мръсен се чувствам от професията, която работя, че едва ли има толкова вода, която да ме измие. Всекидневно слушам без да искам за разни задкулисни истории, случки за ниски същества. Неразбирам защо главните редактори на Блясък и Стори се интересуват от това кога ще ме изхвърлят от работа вместо да си гледат работата, за която им се плаща. Аз не се вълнувам в кое легло искат да спят или го правят, а защо те постоянно ме пращат в кревати, които дори не знам къде се намират.
Защо бившите ми колеги с изненада коментират как се развивам вместо да седнат и да помислят как да подобрят работата си. Аз така направих, когато излезе новото списание LOVE. Разгледах няколко техни издания, видях какво имат, а аз нямам и седнах да помисля. Седмици изминаха докато намерих ключа към вратата, която не бях отворил. През това време изобщо не злобеех, защото нямаше какво да крия – колегите работеха професионално. Никой не е открил топлата вода, но е важно да знаем от коя чешма да я пием.
Летял съм и пак ще летя, но не е важно полета колко дълъг ще бъде , а класата в която ще се возим. Няма вечен полет, но има значение мястото на което се возим. Първо сядаме най-отзад, а ако сме добри пасажери се местим напред. А защо не един ден да караме и самолета. Но до тогава има много години, които ако ни е писано ще ги изживеем.
Попаднах на нова светска медия, която естествено има за цел да критикува. Там беше публикувана статия от Монитор, която беше под рубриката Модна полиция. Не искам да обидя колегите, които я списват, но аз никога не бих се наел да правя подобно нещо. Винаги съм си представял, че модните критици са личности, които се появяват в безупречен вид. Облечени само в класни облекла и с компетенция, която би затворила устата на всеки. По-точно – би я затворила още щом се появят. Защо в България критиците са хора, които мислят че могат, но самите те са жертви на модата? Аз самият съм жертва, защото знам че нямам вкус да се обличам. Малкото, което бях попил от предишната си връзка ми помага да не се излагам, но съм далеч от модата. Уморих се от тази мръсотия, всеки прави каквото си иска без да си задава въпроса дали разбира.
Преди години започнах да живея по следното правило – мога да съдя само онези, на чието място съм бил, но никога непознати. Няма как да говоря, че един художник е некадърен, след като аз не мога да рисувам.
Днес отново се оцапах с петно, което няма как да измия. Цапам се и сега като пиша това, защото знам, че вместо да бъда разбран, ще излея още много злоба срещу мен. И преди да започнеш да критикуваш написаното помисли къде беше, как стигна до тук и заслужаваш ли го? Работата с години не те прави професионалист. Само работата със сърце те прави истински! И стига толкова злоба! Не спя с никого – за мое съжаление! Не се подмазвам на никого – за това ми е трудно! И няма да загубя това, което обичам истински – защото обичам! И сега просто препрати линка тихо и се опитай да мълчиш. Аз ще си пиша книгата, защото знам, че от злоба ти ще я напишеш преди мен – докато раздаваш или получаваш измислени награди. Моята е само една – да мога да правя това, което обичам…
И на финал да поздравя всички онези, които станаха толкова големи, че се научиха да ми обръщат гръб. Парите, които ви дават може да спрат, отношенията на високо винаги са фалшиви, а задкулисните игри помагат за известен период. Днес може успешно да ме изхвърляте от „червения килим“, но аз се изправям и продължавам да вървя. С наведена или права глава си е моя работа. Но колелото винаги се върти. Аз обаче никога няма да казвам „здравей“ с обърнат гръб нито ще ти калям името. Защото живея по следната схема – правя това, което искам да получа, нищо че боли. Успех малко същество в скъпи дрехи!
Аз.
P.S. Неграмотен, самовлюбен или откачен ме наричай, но знай – ти се вълнуваш от живота ми. Аз не се вълнувам от твоя! С усмивка публикувам поредното нещо, което ще препрочетеш докато слушам Лили Иванова…
Да критикуваш е лесно, да знаеш е трудно
Този път ще бъда искрен. Ще пиша с имена и факти, защото последно време говоря само с чувства. Започнах да създавам първата си книга, която няма да е посветена на известните. По тази причина пиша единствено и само за нея, за това в блога си ще публикувам онова, което няма място в онези страници. По тази причина чувствата и емоциите ще бъдат скрити за известен период от време. Книгата я пиша за мен, не е задължително да бъде издавана. Имам нужда да я напиша и едва ли ще бъде издадена с моето име. Не ми трябва куха слава, каквато събират повечето ми колеги в гилдията.
Толкова мръсен се чувствам от професията, която работя, че едва ли има толкова вода, която да ме измие. Всекидневно слушам без да искам за разни задкулисни истории, случки за ниски същества. Неразбирам защо главните редактори на Блясък и Стори се интересуват от това кога ще ме изхвърлят от работа вместо да си гледат работата, за която им се плаща. Аз не се вълнувам в кое легло искат да спят или го правят, а защо те постоянно ме пращат в кревати, които дори не знам къде се намират.
Защо бившите ми колеги с изненада коментират как се развивам вместо да седнат и да помислят как да подобрят работата си. Аз така направих, когато излезе новото списание LOVE. Разгледах няколко техни издания, видях какво имат, а аз нямам и седнах да помисля. Седмици изминаха докато намерих ключа към вратата, която не бях отворил. През това време изобщо не злобеех, защото нямаше какво да крия – колегите работеха професионално. Никой не е открил топлата вода, но е важно да знаем от коя чешма да я пием.
Летял съм и пак ще летя, но не е важно полета колко дълъг ще бъде , а класата в която ще се возим. Няма вечен полет, но има значение мястото на което се возим. Първо сядаме най-отзад, а ако сме добри пасажери се местим напред. А защо не един ден да караме и самолета. Но до тогава има много години, които ако ни е писано ще ги изживеем.
Попаднах на нова светска медия, която естествено има за цел да критикува. Там беше публикувана статия от Монитор, която беше под рубриката Модна полиция. Не искам да обидя колегите, които я списват, но аз никога не бих се наел да правя подобно нещо. Винаги съм си представял, че модните критици са личности, които се появяват в безупречен вид. Облечени само в класни облекла и с компетенция, която би затворила устата на всеки. По-точно – би я затворила още щом се появят. Защо в България критиците са хора, които мислят че могат, но самите те са жертви на модата? Аз самият съм жертва, защото знам че нямам вкус да се обличам. Малкото, което бях попил от предишната си връзка ми помага да не се излагам, но съм далеч от модата. Уморих се от тази мръсотия, всеки прави каквото си иска без да си задава въпроса дали разбира.
Преди години започнах да живея по следното правило – мога да съдя само онези, на чието място съм бил, но никога непознати. Няма как да говоря, че един художник е некадърен, след като аз не мога да рисувам.
Днес отново се оцапах с петно, което няма как да измия. Цапам се и сега като пиша това, защото знам, че вместо да бъда разбран, ще излея още много злоба срещу мен. И преди да започнеш да критикуваш написаното помисли къде беше, как стигна до тук и заслужаваш ли го? Работата с години не те прави професионалист. Само работата със сърце те прави истински! И стига толкова злоба! Не спя с никого – за мое съжаление! Не се подмазвам на никого – за това ми е трудно! И няма да загубя това, което обичам истински – защото обичам! И сега просто препрати линка тихо и се опитай да мълчиш. Аз ще си пиша книгата, защото знам, че от злоба ти ще я напишеш преди мен – докато раздаваш или получаваш измислени награди. Моята е само една – да мога да правя това, което обичам…
И на финал да поздравя всички онези, които станаха толкова големи, че се научиха да ми обръщат гръб. Парите, които ви дават може да спрат, отношенията на високо винаги са фалшиви, а задкулисните игри помагат за известен период. Днес може успешно да ме изхвърляте от „червения килим“, но аз се изправям и продължавам да вървя. С наведена или права глава си е моя работа. Но колелото винаги се върти. Аз обаче никога няма да казвам „здравей“ с обърнат гръб нито ще ти калям името. Защото живея по следната схема – правя това, което искам да получа, нищо че боли. Успех малко същество в скъпи дрехи!
Аз.
P.S. Неграмотен, самовлюбен или откачен ме наричай, но знай – ти се вълнуваш от живота ми. Аз не се вълнувам от твоя! С усмивка публикувам поредното нещо, което ще препрочетеш докато слушам Лили Иванова…
Коментари
Публикуване на коментар