История от мечти, убита от реалност

Сълзите ми често оставят огромни следи. Не само по стегнатата ми (от тях) кожа на лицето или соления вкус от думите – мислени, но изречени само в тишината. Сълзите си ги помня. Особено когато са се появили от сърцето, което вместо с кръв ме къпе с тях, за да ми напомни, че е живо, че не е просто в мен, за да съществувам. Защото сърцето е онова същото, което ни кара да сме живи във всяко едно отношение – физически и емоционално. И когато то спре, спира и тогава нищо няма значение. Нито колата, нито почивката, нито всяка една снимка, която е запечатала миг, но убила емоция. Защото и аз като повечето хора избирам първо да запечатам с цветове хубавото пред очите, и ако остане време, тогава да му се радвам, да се отдам на случващото се, на природата, на живота.
Историята е моят двигател. Често това е минус, но той съществува, защото до плюс трябва да има и нещо друго. Тази сутрин се разминах с дама, която остави след себе си следа на ухание, което ме върна в детството ми. Онова, което днес е спомен, но все още жив, с издадена присъда за убийство. Липсата на визуален контакт с материалното от миналото прави спомените далечни. А когато все пак съдбата ме събере с миналото, то изглежда все по-малко, все по-дребно... Училището ми е с други размери, любимата ми класна ръководителка е вече на небето, “голямата любов” има вече и бяло по главата, скрито от скъпо нищо, което ще си го носи някой ден, по следващия път, ама друг път. Те репликите не са само за филмите, защото киното е родено от реалност, дружила с мечти.
Не искам да се разделям с историите, които съм преживял, усетил и запомнил. Често в медитация чистя болката, за да продължа напред.
През април стават седем години без цигари. Към тази памет съм решил да добавя и алкохола, защото спомените се убиват, а аз искам да помня мъртвото. То някак си успява да се рециклира само и да ми помогне да продължа със стабилна стъпка към новото, което пък ме кара да мечтая.
Очакването мога да го сравня в първия си контакт с наркотиците, но очакването не ме кара да се люлея и да се чувствам в безтегловност, а иска от мен да се усмихвам. Затова го избрах и всеки ден си спомням онова минало, което не искам да забравя.
Хората не обичаме да помним силните емоции, освен ако не съдържат факти за хвалене. Рядко се случва да се помни, за да се строи бъдеще, което да оставя отново следи.
Да, различни сме и е трудно да има много съвпадения на мнения, но аз се уча да приемам различната книга, която може да не е моята по характер, но съществува. Както аз. Отхвърлянето е лесно, приемането и усмивката на различното е силно, и то също носи своя спомен.
Преживяното убива, защото носи спомени, които всеки ден отлежават и заспиват, и нищо не се повтаря. Като слънцето. То всеки ден по различен начин гали, прегръща, но никога не се повтаря. Няма как и миналото да има повторение. Не е възможно да го помня, ако не искам и не правя всичко възможно да не го забравя. Но искам новото да следва, без да губя своето гориво...
И днес, и утре ще нося любовта от вчера, но тя никога няма да е преди. Просто може да се роди нова, слънчева, синя или просто невидима... Защото ментето е на битака. Но всички искаме в мола, нали?
Новия, априлски брой на HELLO!България посветихме на историята, реална и красива.
Защото до минус е плюс, а заедно те правят живот.
Смислен и истински!

Публикувано в брой 4(156) на HELLO!България