Когато всичко свърши, но не и любовта

17.08.2011
Всяка година се ражда нещо ново



Любовта е най-силното, най-мощното, най-непобедимото чудо на този свят. Тя успява да събори планини, да спре войни, да накара хората да бъдат щастливи. Любовта в различните й форми, размери, величини, измерения, усещания. Любовта към семейството, близките, приятелите, половинката, към живота.
Някои хора казват, че любовта свършва в един момент и аз вярвам в това, но само за да се появи отново. Понякога някои неща са със срок на годност и той трябва да се спазва. Не бива да се забравя, че няма нищо вечно на този свят освен слънцето, което помага на любовта да се преражда и да не ни изоставя.
Всички сме обичали, спирали сме да обичаме и трудно правим крачката към новата любов, която е все още е непозната. Но когато нещо свърши трябва да знаем, че ни очаква друго, просто трябва да му позволим да ни намери и да го посрещнем с усмивка.
Последните месеци започнах на всички мои снимки да се усмихвам. Години наред криех усмивката си, защото не я харесвах. Сега разглеждам старите си фотоси и не намирам нищо красиво в тях. Какво съм крил??? Не мисля, че усмивката ми е холивудска, но определено е истинска. Откривам щастието си в нея. Глупаво звучи, но наистина личната ми усмивка ми напомня в онзи момент колко любов е имало около мен. И с усмивката започнах да гледам сърцата на хората.
Тази година за пореден път се убедих колко истински хора има около мен и осъзнах, колко съм щастлив, че съм променил обкръжението си. Болно е, но наистина се разделих с онези, които повече вземаха от колкото ми даваха. Любовта е за да даваш, но е хубаво и тя да се подхранва с нещо не-материално. Но това за голяма част от българите е непознато усещане, защото нематериално означава скучно.
Глупаво е да го мисля, но това лято разбрах, че все още мога да обичам. Да обичам безрезервно, силно, болезнено. Да обичам и да пренебрегвам себе си заради любовта. Когато ние не мислим за личното си аз, а за щастието на другите – това е любов.
Имам една приятелка, която в момента излиза с един мъж. Наблюдавам я, защото ми е интересна … любовта. Тя е толкова магнетична, силна и променяща. Виждаш как един човек може да бъде друг само за секунди. Как е готов да даде залъка си за да получи усмивката, която чака цял ден. Как пренебрегва личното си време за да направи другия щастлив и доволен. Това е любовта...
Правех й забележки за телефона и за това, че трябва да обръща внимание на мен докато е с мен. Правех го за да проверя колко силна е любовта й. Тя се опитваше да си изпълни обещанието, но в очите и виждах притеснението... Повтарях си = Това е любовта!
И това лято плаках. И плача. От любов. Защото тя няма граници, защото тя е силна и няма оръжие, което да и попречи да ни връхлети и превземе.
Ваканцията свърши, всеки тръгна по своя път, времето за нас приключи. Отново сме в своя живот, който ангажира съзнанието ни, тялото ни, енергията ни, но е и любовта.
Тя е за онези, които заслужават, защото истинската любов е непобедима.
Тези редове ги посвещавам, на хората, които бяха с мен последните 16 дни и ме накараха да вярвам, че любовта е жива. На хората, които винаги ще бъдат около мен. На хората, които плачат за мен, а аз двойно повече за тях. На хората, които вярват в любовта и не й позволят да угасне!
Защото... всичко е любов. Стига да я допуснем в сърцата си!
Аз го направих, преди много години на тази дата, която никога няма да забравя... Тогава се роди моето друго аз...